Тайният кордидор, където няма никой...

- Може да се каже... - като казах това веднага се изчервих...
Веднага станах и направих едно голямо одеяло и завих първо Джини после мен! Погледнах отново напред към планините! Ръката и беше топла! Трябваше да и кажа за родителите си, но щях да разваля всичко... Обърнах глава към нея, за да и кажа, но тя се беше загледала на страни и се отказах... Беше толкова, толкова красива! Не исках да откъсвам очи от нея...

Имах чувството, че Георгиус ме наблюдава, а и го виждах с периферното си зрение. Трябваше да направя нещо, не можех да стоя така и да го оставя да ме гледа, беше толкова неловко. Когато гледах езерото и моста се сетих за Драко, защото там беше плашещата върба. Рони ни беше хванала. Тя... тя не му вярваше, не вярваше, че Драко ще успее да се сдържи, както и направи, той се сдържа. Той наистина я харесва, а тя не го заслужава. Но... "Сега не трябва да мисля за това" - си казах аз, разбира се не на глас. Амии...какво друго можех да направя освен да затворя очи и да чакам сутринта, защото не се сещах за друго нещо, което ще е по - малко неловко. Не бях затворила очите си, защото ми се спеше, просто нямаше какво друго да направя.

Побързах да й кажа нещо преди да е станало нещо...
- Джини, трябва да ти кажа нещо за родителите ми... Целия изтръпнах!

Аз веднага отворих очи, той още ме гледаше, но не смеех да се обърна към него... Тази тема беше "болна". Но все някога трябваше да се заговори за нея, така че предпочитах да поговорим и да се свършва, затова казах:
- Ами... слушам те.

Каза, че ме слуша... Няколко секунди бях като вцепенен! Нито мислех, нито мърдах...
- Родителите ми... ами те... Когато отидох в Испания да ги видя вратата беше заключена... Отворих и принудително и започнах да ги викам... Мамо, татко, мамоо! Никой не отговаряше! Качих се на горният етаж и като отворих тяхната стая... - тогава млъкнах... Едри сълзи се стекоха по очите ми!
- Джини, намерих ги... мъртви... Бяха убити от заклнинание... нямаха никакви повреди по тялото... Нито драскотинка, но бяха... мъртви...! Видях, че баща ми се размърда... Веднага го попитах какво е станало... Той ми каза, че дошъл някакъв маг късно вечерта! Не са го усетили и той нахлул в стаята! В последният момент, баща ми чул отварянето на вратата и се изправил и започнал да търси пръчката си! Нежеланият гост нахлул и казал: "Уфф... Мъгълка" и убил майка ми с Авада Кедавра! Баща ми се ядосал страшно много и започнала една битка! След дълга борба онзи избягал, защото не е бил доста силен, а баща ми - да! За жалост Авада Кедавра е била достатъчна да убие майка ми, дори да е била направена от невръст! Обърнах се на другата страна и сълзата се стече по бузата ми!

- Хей хей хей... Обърни се, спокойно... Всичко ще се оправи! Съжалявам много за майка ти... - нямаше как да не се разплача, това бяха родителите на Георгиус и продължих - но щом майка ти е от мъгълско семейство, значи и ти си наполовина мъгъл... А защо точно вашето семейство, защото в такъв случай... Ти... сещаш ли се?
Той не отговори нищо, аз го хванах за рамото и погалих косата му. Той трепереше, въпреки, че беше завит. Дадох му и моето одеало. Продължаваше да трепери, явно не беше заради студеното. Беше ясно защо е.

Станах, за да не ме гледа Джини как плача... Тя не го заслужаваше... Тя беше едно прекрасно същество, което заслужаваше повече от един хленчещ мухльо! Отидох до парапета и се загледах към водопада... Пред погледа ми за секунди минаха всичките ми приятни моменти... Повечето бяха с Джини! Замислих се и замълчах!

Аз не знаех защо всички момчета се крият, когато плачат. Та това е напълно нормално, затова и аз станах и отидох до Георгиус, нямаше как да го оставя в този тежък момент. На мен ми беше тъжно, пък камоли на него, той ... Просто отидох до него, а той гледаше на другия край, сякаш не искаше да виждам лицето му, но аз не останах на мястото си, заобиколих и минах от другия му край. Той наистина плачеше толкова силно, само че не го показваше. "Ако аз бях загубила майка си, какво щях да правя, щях да искам някой да ме прегърне и да ме отеши" - веднага се поставих на негово място. Прегърнах го, траеше доста дълго и беше много силна прегръдка. Започнах да шепна в ухото му:
- Успокой се, всичко ще се оправи, няма да ти позволя да плачеш повече, недей, моля те спри, защото ми се къса сърцето и за майка ти и за теб. - не спирах да му говоря.
Накрая той ме пусна. Беше крайно време, защото ме стискаше доста силно, сякаш искаше да си изкара яда на някой, но разбра, че аз не съм точния човек.

Тя ме успокои и ме прегърна... Бях и страшно благодарен за това! Започнах да я прегръщам доста силно и веднага се усетих, че е прекалено и я пуснах! Обърнах се към водопада, но не устоях и пак се обърнах към Джини и я прегърнах здраво, но този път, не за да си изкарам гнева на някого, а защото я обичах... Отдалечих се малко, но не спрях да я прегръщам! Подпрях моето чело на нейното! Прошепнах тихо:
- Обичам те!
Посегнах да я целуна!

Не мислех, че ще го направи, защото все пак майка му беше починала и може би искаше само моята прегръдка, но ето че ме целуна. Аз нямаше как да не отвърна, защото ми липсваха целувките му. Харесвах този факт. Харесвах и него. Но не можех да кажа, че го обичам. Затова си замълчах. Не знаех какво да направя сега. Затова наведох надолу глава...
Вечерта бързаше за среща с деня. Вече беше почти 7 часа. Другите сега ставаха. Много съжалявах, че ще трябва да си тръгна, но те не трябваше да знаят, че излизам късно вечерта, никой не трябваше да знае, освен тези с който излизам. Аз предложих на Георгиус:
- Защо не се приберем в общата стая. Ще стоим там и ще кажем, че сме се събудили много рано. След това ще отидем да хапнем ии... после ако искаш да се срещнем в библиотеката?

- Добре! Съгласи се!

Трябваше да му кажа още от началото:
- Трябваше да ти кажа това още в началото - Джини и Георгиус бяха заедно само, за да мога да отмъстя на Драко, за да има някой до мен, когато той ме изостави. Постепенно започнах да те харесвам, но с Драко се познаваме по - отдавна, харесвах първо него, и още го харесвам, дори обичам, до някоя степен само. Затова.. - вече започнах да хълцам, не можех да го кажа, не исках да наранявам нито мен нито него - Не, че не те харесвам, но харесвам него повече и исках да го знаеш, защото държа наистина на теб и като приятел и ... като се замислих за повече от приятел.. искам да се разделим...
Тук вече не можех да се сдържа и плачех с глас. След това продължих:
- Нека си останем приятели, моля те, умолявам те... - гледах го в очите и виждах как му сълзят, но трябваше да го знае...
Аз вече, не можех да стоя на краката си затова седнах на земята и продължавах да си плача.

Седнах до нея и я прегърнах и започнах да я утешавам...
- Спокойно, Джини! Ще си остане приятели завинаги...
- Разбирам те, просто си искала на Малфой да му е тъпо... И го постигна...
Обърнах главата и към мен!
- Разбра ли... Винаги ще ти бъда приятел, винаги! И я прегърнах отново!

- Това беше грешка, не трябваше да причинявам това на Малфой - когато го казах, разбрах че в момента, това въобще не е уместно. - Не трябваше да го причинявам и на теб, но ако не беше Малфой, нямаше да срещна този добър приятел, който стои пред мен в момента. Благодаря ти за всичко!!! Исках просто да има някой до мен, защото той ме изостави... Знам, не трябваше.
Продължавах да плача с глас и то на ухото му, прегръдката му беше толкова утешителна. Радвах се, че е такъв добър приятел и че ми остава приятел, но нищо нямаше да е както преди...

» Тайния коридор, където няма никой...