Отбиване в кухнята. ;д

Продължение на:

https://harrypotter-mdgic.bulgarianforum.net/t69-topic#1321

- Е, кажи, какво се случи? - заговори я Джефри с толкова спокоен и дружелюбен тон, като че бяха стари приятели.
„Странно.” – помисли си все още зашеметената Амая.
Да не би пък да се заблуждаваше, че е от Слидерин? Момичето хвърли поглед към яката на мантията му, за да се увери, че не е станала някаква обърквация, дължаща се на шока от преживения тормоз. Нищо чудно да бе взела някой цвят за друг - чувстваше се сякаш мозъкът й бе заменен с балон вода. Изобщо не можеше да се държи адекватно. Колко му е да бе видяла синьото или жълтото като зелено?
- По-правилно е да ме питаш какво не се случи. - отвърна му с известно закъснение азиатката и веднага съжали за казаното - бе прозвучала твърде грубо и неучтиво. Май още не можеше да се възстанови от престоя в дирекцията и не знаеше какви ги говори. А това момче не изглеждаше лошо и изобщо не й се искаше да го засегне.

Джефри очевидно бе проумял, че Амая не е на себе си, тъй като не изглеждаше обиден...
...или пък просто си беше недокачлив по природа. Първокурсничката едва се бе запознала с него, но вече бе успяла да остане с впечалтението, че не е от хората, които се вживяват много-много.
Което я устройваше перфектно – последното нещо, от което имаше нужда в момента, бе тънкообидна компания.
- Спокойно, Китай. Не се шашкай толкова. – отвърна й безгрижно тъмнокосият Слидеринец. - А сега дай отначало. Веднъж изпуснеш ли парата, ще се почувстваш по-добре.
Чувайки това странно обръщение, Амая доста се развесели. Първо я бе нарекъл Грифиндор, а сега - Китай.
Тя изпита внезапен прилив на симпатия към новия си познат - това момче определено бе чаровно. Всъщност, не беше съвсем сигурна дали да нарече тази черта от характера му "чар", "естественост", "непринуденост", или "чувство за хумор", но каквото и да беше - със сигурност й харесваше.
- Не Китай, Япония. - реши все пак да уточни момичето, тъй като държеше да е ясно откъде произхожда.
Джефри сви рамене.
- Китай, Япония, Корея, Виетнам. Все тая. Жълти с дръпнати очи... – обясни становището си той, провлачвайки думите от последното изречение. Гласът му звучеше все така спокоен и равнодушен, както и в началото.
Амая се престори на възмутена и го перна по главата. Истината бе, че разликите между източните държави не я вълнуваха кой знае колко, но въпреки това се почувства длъжна да му противоречи, затова каза:
- Ей! Изобщо не е вярно. Има голяма разлика!
Слидеринецът завъртя очи и присви ъгълчето на устата си.
- Добре, добре. Щом така казваш. В такъв случай ще те наричам просто Азия. Съгласна?
Устните на момичето се изкривиха в лека усмивка.
- Така става.
Двамата повървяха известно време без да си говорят. Но възцарилата се тишина не беше неловкото мълчание на двама човека, които няма какво да си кажат. Напротив, Джефри и Амая се чувстваха се уютно и не смятаха, че да са длъжни на всяка цена да поддържат разговор; защото понякога приказките са излишни; понякога мълчаливото присъствие на другия е напълно достатъчно.
По едно време Слидеринецът сметна, че новата му позната се е успокоила, и че вече може да я разпита за премеждията й в дирекцията.
- Е, ще ми разкажеш ли какво се случи? - попита той и се усмихна в опит да я предразположи;
И действително - Амая започна да обяснява с такава неподозирана лекота, че остана изненадана сама от себе си.
- Ами такова, че ръководителката на дома ти е полудяла! – започна да се жалва тя - Добре че беше професор Аларик Уизли. Иначе сигурно щях да загина. Честно, напълно е откачила! - започна възмутено да го убеждава азиатката, зървайки ехидната усмивка, която мигновено се бе изписала на лицето му.
- Какво направи? - игнорира думите й момчето, като че бяха влезли през едното му ухо и излезли през другото.
Бузите й пламнаха. Беше сигурна, че ако му сподели провинението си, ще го остави с грешно впечатление. Нещата щяха да прозвучат така, все едно виновната бе тя, а директорката - справедливо раздаващата правосъдие.
- Подпалих огън в библиотеката. – промърмори с явно нежелание първокурсничката и извърна към Джефри поглед, изпълнен с колеблива надежда.
Слидеринецът се ухили още по-широко.
"По дяволите! Знаех си!" - мислено изруга момичето.
- Изобщо не е така, както изглежда! - почна да се оправдава то – Заместник-директорката наистина има нещо против мен!
Каузата бе загубена. Той вече си бе създал мнение по въпроса и всичките й усилия да го убеди в невинността си, щяха да бъдат напразни.
Следователно не й оставаше друг избор, освен да се примири с положението.
Слидеринецът, чийто корем вече къркореше, реши да смени темата:
- Ей, гладен съм. Нямам търпение да стигнем в Голямата зала.
- А какво ще кажеш да се отбием в кухнята? - попита Амая и въодушевено зачака отговора му.

Джефри моментално се нахили и кимна на Амая да го води. Момичето вече беше спокойно, нямаше и следа от треперенето и изглеждаше още по хубаво. Подминаваха от време на време други ученици, скитащи безцелно из коридорите на замъка, а те забиваха погледа си в тях и шушукаха, докато не отминеха, а може би и след това, но нямаше значение. Каква би била ползата да отидеш на ново място, ако не изградиш едно две ценни познанства, в най-добрия случай приятелства.
Озоваха се пред картина изобразяваща купа с плодове и Амая се надигна на пръсти, протегна лявата си ръка и загъделичка една круша, която избухна в странна смесица от смях и песен. След секунди зелената круша се превърна в зелена дръжка на врата, която момичето натисна. Пред тях се показа огромното помещение на кухнята, голяма почти колкото Голямата зала. Беше запълнено с плотове, върху които сами се нарязваха пържоли и картофи, в огромни метални купи се размножаваха какви ли не плодове, кани с бирен шейк, чайове и тиквен сок прелитаха във въздуха, пикираха и кацаха върху многобройни табли, служещи им за писта. Някъде сред цялата глъч и движение се виждаха ходещи шапчици, размятащи се във въздуха шалове, под които безброй домашни духчета вършеха делничните си задължения в кухнята на Хогуортс.
- Откъде знаеш как се влиза в кухнята, Азия? - Момчето се беше облегнало на вече затворената врата и съзерцаваше неспирния и сякаш кипящ процес. След това сбръчка нос. - И защо ме доведе тук, където е пълно със слуги?
Амая въздъхна. Значи все пак се беше излъгала, той беше просто поредният слидеренец, нищо различно нямаше в него. Но тогава каква беше целта му, какво искаше от нея, защо беше мил. Момичето отиде до една дървена маса и се втренчи в купа, чието съдържание се изменяше за секунди - течен шоколад, бита сметана, някакво сладко, после супа, сос, отново супа. Тръсна глава и потопи пръста си в течността, а когато го сложи в устата си да го опита с учудване установи, че има вкус на леща, въпреки привидното съдържание.
- Някои неща се променят, други не. Забележително е колко малка част от замъка се е променила за последните десетилетия. И е забележително колко много информация има за тайните му в книгите. Просто трябва да четеш.. A домашните духчета.. може би трябва да промениш вижданията си за тях, дискретни са, освен това им доставя удоволствие да изпълняват желанията ти.
Момчето кимна неуверено, но въпреки това остана на разстояние, облегнат на вратата, наблюдаващ пълчищата духчета, които се трупаха около Амая, засипваха я с претрупани подноси кексчета, преливащи купи пържени картофки и купища шоколадови бонбони. Сякаш бяха в рая. Накрая Джефри се предаде и пристъпи неуверено към нея, взе си кексче от един поднос и замляска в наслада.
- По-вкусно е от колкото горе.. - замъмка одобрително, докато тъпчеше устата си с всякакви лакомства.
- Просто илюзия, породена от това, че не е редно да сме тук. Но, да.. по вкусно е.
Двамата седяха така, заобиколени от духчета, чието единствено желание беше да им угодят, тъпчеха се с купища храна, пиеха тиквен шейк и мъркаха доволно.
- Обещай ми, че няма да идваш с друг тук. Не искам много хора да разберат къде е и как се влиза..
Джефри кимна, докато дъвчеше поредното парче кекс с орехи. После се усмихна и измрънка под носа си, но достатъчно силно, че да бъде чуто: "Можеш да ми казваш Рий."

- Госпожице Каори!
Амая, която тъкмо натъпкваше шоколадов еклер в устата си, веднага се досети на кого принадлежеше току-що обърналото се към нея тъничко гласче. Тя се огледа, за да се увери, че не бърка в предположението си, и когато погледът й попадна върху едно познато дребно телце с лилаво-червена калъфка на главата, се усмихна широко.
Правилно попадение!
Духчето се казваше Ели и допреди няколко месеца все още бе на служба в семейството на госпожа Роуз - старата безмощна съседка на леля Лин Фей. Жената отдавна бе надхвърлила стоте и никой не се изненада, когато една сутрин просто не бе пожелала да отвори повече очите си. Никой обаче не бе разбрал какво се е случило с вярната прислужница на старицата; бяха претърсили цялата къща - дори тавана и мазето, но не бяха открили и следа от нея. Някои бяха предположили, че се е самоубила, други - че е избягала, а трети просто бяха свили безразлично рамене. Веднага след това всички бяха забравили за нея - известен факт е, че магьосниците изобщо не ги е грижа за подчинените създания. Като цяло те се бяха опитали да намерят домашното духче не за друго, а просто защото се блазнеха от идеята да се сдобият с безплатен помощник.
Единстевно Амая продължи да се пита за съдбата на бедното създание. А сега най-сетне я бе научила - явно след кончината на господарката си Ели бе решила да си потърси работа сред компанията на себеподобни - и както азиатката предполагаше - го бе направила, за да се разсее от тъгата.
- Как фи, Ели? - изфъфли Амая с бузи, издути от несдъвкания шоколадов еклер.
- Идеално съм, госпожице Каори! - отговори духчето, опитвайки се да си придаде безгрижен вид.
Личеше си, че лъже. Всъщност не изглеждаше никак добре - целите му ръце бяха покрити с пресни синини, които очевидно си бе нанесло само като наказание (може би се чувстваше виновно за смъртта на старицата). Костите на телцето му изпъкваха по кожата като драконови шипове, а под очите му чернееха лилави сенки. Косата му бе скрита под омърлушения чаршаф, но от него се подаваха два-три мръсносиви кичура, които съвсем ясно издаваха, че и тя не е в блестящо състояние.
Джефри, който не бе от най-големите почитатели на домашните духчета, изсумтя презрително.