Тайния коридор, където няма никой...

Със Софи се уговорихме по това време да се срещнем в коридора на 2-рия етаж. Вероятно оттам се отиваше към кулата с часовника, през дървения мост и ... не знаех всъщност. Внимавах да не нацеля изчезващото стъпало затова вървях съвсем бавно, като котка дебнеща своята жертва. Софи ме чакаше на едно стъпало седнала и като ме видя как слизам едвам се сдържа на да прихне.
От внимаване се спънах в единия си крак и залитнах, но добре че се хванах на време да не падна. Тогава момичето не се сдържа и се разкикоти.
- Хаха ! - изимитирах я саркастично.

Сам дойде.Той се препъна и аз започнах да се смея.Той ме изимитира и дойде до мен:
-Човек да не се посмее малко-казах аз сърдито.Не че е особенно смешно да се спънеш,но просто не се сдържах.-Извинявяй.....Та,сега ще одитем на игрището,аз смятам да остана да гледам тренировката...ако нямат нищо против.Просто ми е скучно и незнам какво да правя.-казах аз.Тръгнахме към друго стълбище което води до изхода към парка.

Двамата твъгнахме към игрището като Софи водеше. Тя ме попита дали може да гледа тренировките.
- Ама че въпрос ! Естествено, че може ! - отвърнах аз. - Както казах, да се учиш от майстора.
Аз се засмях докато тя ме погледна в готовност да протестира. За първи път виждах махалото на часовника.

Днес реших да се отбия до терасата! Исках отново да видя тази гледка след толкова много напрежение покрай дуела с Драко! Минах по тъмният коридор! Стигнах до спираловидното стълбище! Когато излязох на терасата ме лъхна хлад! Заради водопада е! Доста исках да го докосна, но ме беше страх да не ме повлече надолу, тъй като беше доста, ама доста близо до терасата... Седнах на тревичката, която беше горе - долу в средата на терасата и загледах невероятната гледка! Доста исках да мога да я споделя с някого, но нямаше с кого! Терасата беше празна. Загледах се напред и се сетих за родителите си... Майка ми ми липсваше страшно много. Исках да бъде сега някой, тук до мен... Нямах приятели освен Джини... Всички ме мислеха за един глупак... Джини надали би излязла на това прекрасно място с някакъв като мен... Един загубен грифиндорец! Беше ми останала само съдбата да реши какво да прави с мен!

Бях се сгушила в единия край на терасата, въпреки, че тези , които идваха на терасата не ме виждаха, аз ги виждах прекрасно. Седях подпряна на стената, но клекнала и мислех за това дали въобще ми беше приятно в Хогуортс. Обичах всички магии, заклинания, книги и всичко свързано, но дали имаше хора, с които да споделя нещо, с които да си поговоря за нещо, поне малко. Не бях говорила с никой от доста време, близо 3 дни. Имах нужда от споделяне, от изслушване, от... прегръдка.
В същото време чух стъпки по стълбите и видях как малко по малко някой се изкачва. Този някой беше Георгиус, веднага го познах по косата му. Вървеше бавно и измъчено. Сякаш му беше омръзнало нещо, но още имаше някакво проблясване в очите му. Той се придвижи до тревичката, която беше доста омачкана и седна, въпреки това. Загледа се и се замисли. Реших да направя нещо, което ще ме разведри, но рискувах да изгубя приятел - Георгиус. Исках да го изплаша в гръб, дано нямаше нищо против. Показах се от ъгъла, а той не ме видя, защото гледаше точно в противоположната посока. Преди да тръгна изкарах пръчката си и за да бъда сигурна, че няма да ме чуе казах тихичко, дори шепнейки:
- Муфлиато!
След това се затичах и изчаках малко зад него на около 2,3 крачки, за да не вижда сянката ми. След това си помислих, че трябва да премахна заклинанието, затова прошепнах: Куайтус! и веднага се затичах към него, но преди това прибрах пръчката си. Едва ли не му се хвърлих на гърба, защото непрецених, че съм доста засилен и когато се наведа ще падна, но не го съборих. Не знам дали го бях уплашила, но се почувствах сигурна, сякаш имах приятел, на когото можех да вярвам. След като седнах до него го попитах:
- Е, какво правиш, как си?

Така се бях замислил, че като ме уплаши Джини си помислих, че умирам!
- Ей Джини! - усмихнах и се аз!
Тя се беше промъкнала доста тихо без да я усетя... Сигурно се беше скрила някъде! А и аз бях замислен и изобщо не я очаквах!
- Добре съм! Наслаждавам се на гледката! - прошепнах и на ухото аз, защото вече я бях прегърнал!
Тази прегръдка ми трябваше... Целия се отпуснах и ми стана леко на душата вече! Можех да я прегръщам с часове, но реших да я пусна, защото щеше да стане неловко! Реших, че трябва бързо да сменя темата и я попитах:
- А ти как си? Какво правиш тук по това време! - зачаках отговор!

- Е, какво му е на времето?!... - погледнах на горе и видях няколко облака - Малко е облачно, имам чувството, че ще завали, но... ти да не ми се сърдиш??
Погледнах го и направих уплашен поглед. После погледнах водопада и планините. Имаше някакви птици до най - близката планина. Радваха се, летяха безгрижно, исках и аз да съм така.НЕ че имах кой знае какви грижи, но... имах само един приятел, а те винаги бяха в ято, всички се защитаваха, всички бяха приятели. Мечтаех и аз да бъда такава с всички, но никой не би ми позволил. Поне имах Георгиус - единственият ми приятел в цялото училище, е, имаше и други, ноо... не бяхме толкова близки, а с Георгиус сме семейни приятели все пак бащите ни работеха на едно и също място.

- Не ти се сърдя! Даже се радвам, че си тук! Исках да има някой до мен! Най - вече исках това да си ти... - как го казах това нещо?? Просто излезна от устата ми ей така! Без да искам... Дано да не я бях обидил... Ако я бях наранил, трябваше да си навредя сам. Доста се зачудих дали да и кажа още нещо, но се досетих, че може да бъде още някаква простотия! Бяхме седнали един до друг! Прекарах моята ръка през рамото и! Дано да не се дръпне, дано да не се дръпне! Стояхме така и гледахме към планините!

Когато той отговори, че не ми се сърди се успокоих. След това продължи, каза, че иска да има някой до него и аз съм била точния човек - Не знаех какво да кажа, какво да направя, затова както винаги прехапах устни. После погледнах на долу и не казах нищо. Той прекара ръката си през рамото ми, беше нещо като прегръдка, но не точно. Почувствах го близък. Сърцето ми затуптя. Още повече се притесних и се изчервих. Затова погледнах на другия край. След малко ми мина, усетих как нещо ми се плъзга по носа, нещо като вода, определено не беше сълза. Не можех да бъда по - весела, въпреки че бях притеснена. След секунди отново усетих по бузата си след, това по ръката, по рамото и вече разбрах, че е заваляло. Станах и отидох до близо до края на терасата. Там не валеше, имаше нещо като навес. Подпрях се на стената и бавно, малко по малко слизах надолу. Накрая седнах. Гледах го как седи с глава нагоре и подпрян назад, на ръцете си и се молех да не е помислил, че съм избягала от него, беше заради дъжда. Започна да вали доста силно, почти изведро. Той още сееше там, затова извиках:
- Хей... няма ли да дойдеш? На дъжда ли ще стоиш?

- Ами всъщност, да! Искам да ме вали... Просто обожавам дъжда... Той ме успокоява и ме прави по - ведър!
Доста се замислих... Да не би да ми се разсърди, че няма да отида с нея? Дано да не ми се разсърди! За всеки случай постоях още около минута две и реших да стана! Не исках да я губя! Тя ми беше приятелка, но я чувствах нещо доста повече от това! Много исках да остана да ме повали, но по - добре беше да тръгна с нея, за да не се разсърди! Станах и започнах да махам водата от косите си!

Когато той стана и се обърна аз тъкмо бях тръгнала към него. Бях пуснала косата си. Нямаше смисъл да съм с прическа, като ще ме навали дъжда. Вече бях излезнала извън навеса. Дъждът беше много студен. Не беше летен. Летния дъжд беше топъл. По - скоро вече есенен. От начало ми беше много студено. Когато той се приближи каза:
- Хайде връщай се, не искам да настинеш. - и дигна една вежда и само единия крайчец на устните си, сякаш казваше: е, карай!
За това аз реших да не се връщам, а хванах ръцете му и го поведох към водопада. Когато стигнахме края на терасата, където беше водопада, бях чисто мокра и подгизнала. Валеше си доста сериозно, но на мен не ми пукаше. Когато отидохме се спряхме аз казах със смях:
- Какво ще кажеш да направим една две магии за дишане под вода и да се гмурнем, въпреки че не знам и една... - засмях се още по силно и се надявах той да не ме мисли за... идиотка, която се опитва да го развесели. Затова започнах отново да прехапвам устни и да го гледам. Без да се смея!

Джини беше доста забавна! Развързана изглеждаше още по - хубава. Само се притеснявах, да не настине... Ако беше настинала заради мен просто щях да направя точно това, което каза тя! Да поплувам във водопада, но без магия! Беше доста успокоително! Когато тя хвана ръката ми отново се размекнах... тя беше нежна и мъничка! Просто прекрасна... Загледахме гледката, докато ни валеше хладният дъжд! Беше романтично! Аз я пуснах и тя мина пред мен! Аз прекарах ръце около врата и и облегнах глава на рамото и! Дано нямаше нищо против!

Нямах представа, че ще направи това, мислех, че сме просто приятели. Не трябваше да става така, но щом вече се е случило ,това на мен не ми пречеше. Позамислих се и го попитах ясно, без да заобикалям:
- Георгиус, какви чувства имаш към мен? - надявах се да са само приятелски, но не бяха убедена, дори бях сигурно, че не са само приятелски.
Не смеех да мръдна. Не исках да развалям момента с този въпрос, но ми беше любопитно, той не се държеше с мен като с приятел, а с нещо доста повече от приятел.

Тя ме попита, дали имам някакви чувства като повече от приятел! Веднага се стъписах! Разбира се, че имах, но как да и кажа...
- Ами...ам...Джини, да... имам!
- Съжалявам, че го казвам, но не искам да крия от единствената ми приятелка в това училище!
Доста се надявах да не ме избута и да си тръгне... Очаквах го, при положение, че и го признах! Понякога момичетата не приемат добре тези самопризнания! Държах я здраво, но не чак толкова, че да я заболи! Косите и ухаеха на свежест... Тя беше необикновена, прекрасна, неповторима... нямаше как да я опиша по - добре! Но без да искам тези думи се бяха изнизали от устата ми, вместо да останат в сърцето ми! Целия изтръпнах! Чувствах се невероятно глупаво!

Не мислех, че такива работи трябва да се крият, но не мислех и че е подходящия момент. Та ние се познавахме едва от 5 дена. Не мислех, че това е правилно. Аз.. Започнах да мисля, като гледах планините. Най - лесно беше да го отблъсна и да избягам. Но той щеше да продължава да ме харесва. Затова когато измислих какво да му кажа се обърнах и започнах да говоря:
- Виж, аз... не мисля, че това е правилно. Та ние се познаваме само от няколко дни, а и сме само първи курс, а и семействата ни... Всичко е толкова объркано. Нищо не ми пречи да сме приятели и да сме много близки, но още не съм готова за такава връзка.
С тези думи, разбрах, че го наранявам. Разбрах, че съм пораснала, че съм стигнала до това да взимам някой решение без да споделям с родителите си, и това беше едно от тях. Нямах намерение да казвам на никой друг, исках всичко да си остане между нас.
- Когато... чувствата ми към теб станат повече от приятелски, ще ти кажа!
След тези думи, аз погледнах надолу и започнах да прехапвам устни, а косата ми се свличаше надолу по лицето ми. Още валеше доста силно. Аз го прегърнах и плахо се засилих да го целуна по бузата, но после се отказах.

Със Сам излезнахме от Голямата зала.Той изтри спомените от случката,на слидеринците.Спряхме на едно място където нямаше никой и той започна да ме пита защо направих това.Вече ми беше втръснало от тези подигравки,а и отделно дето ми ставаше неудобно.
-Какво трябваше да направя?Да продължа да им слушам глупавите приказки ли?На мое място ти какво щеше да направиш?-попитах го аз.
Седнах на земята и продължавах да слушам как Сам ми се кара.Щях да остана тук докато дойде време да отидем в кабинета на Зеклос.

Софи беше още нервирана от случката. Но все пак ако Зеклос беше разбрала и за това щяхме да си изпатим доста.
- Дано не е разбрала отнякъде. - казах аз най-накрая. - Защото... тежко ни. Какво ли ни е наказанието ? - Аз седнах до Софи и двамата решихме да седим там докато не стане време да отиваме в кабинета на ръководителя на дом Слидерин. Пред нас мина Сивата дама, която още щом ме видя се скри зад стената. Мислех да се обърна към нея с истинскотот й име, но не го знаех.

-Нямам представа какво е наказанието-казах аз и се свих-А за това което направихме одеве...не ми се мисли.
Със Сам чакахме.Сивата дама мина покрай нас и се скри зад една колона.Мислех си къде ли са всички останали.Сякаш не се бях виждала с тях от векове.Реших да не мисля за Зеклос.И без това ми беше противна.

В Хогуортс изпустя. Имах чувството че прекарвам някое лято в Марсилия и всичките ми приятели са заминали на почивка някъде из Европа. Скоро никого не бях виждал, слизах в Голямата зала само сутрин да си взема няколко препечени филийки и да седна в парка пред кабинета по Трансфигурация. През изминалите дни правех отчаяни опити да заговоря Сивата дама, но тя все ме игнорираше. Може би ако разбера как и е истинското име щеше да ми обърне внимание.
Сега аз обикалях пустите коридори на училището заедно със Светкавицата, която си нямах на идея кога можех да я използвам в куидичен мач.

В последно време не бях виждала абсолютно никой.Постоянно се разхождах из коридорите,за да се засека с някой,но това нямаше резултат.Ходех често в парка да рисувам на спокойствие.Даже сега се бях запътила на там със скицника си,за да нарисувам поредния пейзаж или някое животно.
По пътя си срещнах Сам който беше със Светкавицата.Беше толкова радостен от както я получи,че сега само ме будалкаше,че ще сме бута от моята метла на куидичните мачове между Хъфълпаф и Рейвънклоу.Той тъкмо прелетя над мен когато му казах:
-Хей,здрасти какво става?-поздравих го аз.Той след това се върна обратно и слезе от метлата си.

Софи се появи от никъде и веднага слязох от метлата си и се затичах към нея.
- Здравей, Пикачу! - поздравих аз и се захилих, тъй като Софи явно не знаеше това какво означава. Аз естествено учтиво и обясних. - Така се казва един много сладък герой от едно мъгълско предаване. - след което се усмихнах.
Двамата се разходихме из коридорите и си приказвахме за куидич. Тя още не можеше да преглътне това, че съм с по-бърза метла от нейната и че ще бъде свалена от нейния Нимбус 2000.

Сам ме нарече ''Пикачу''.Аз нямах идея какво е това,но той ми обясни.Тръгнахме да се разхождаме по коридора и да говорим за куидич.Постоянно ми намекваше,че ще ме сваля от метлата,но аз се въздържах да не се дразня.Все пак това,че има ''Светкавицата'' не означава,че винаги може да бие моята ''Нимбус 2000''.Тя си беше хубава метла.Седнах на една от стълбите на коридора,отворих си скицника и започнах да драскам нещо там.
-Да си виждал някой напоследък?-попитах аз Сам,който се беше навел и зяпаше какво рисувам.

Софи започна да рисува в скицника си и аз естествено ми стана любопитно какво може да е и се надвесих. След което тя ме попита дали съм виждал някой напоследък.
- Ами само знам, че Рони скоро излезе от болничното крило и се оглежда за Георгиус. Но гаранция давам, че той няма да я нападне пак. - аз извадих магическата си пръчка и измагьосах жълти птички, които ме накацаха. - Можеш ли да ме ..нарисуваш ето така ? - попитах аз и зачаках нейния отговор.

Сам измагьоса жълти птички които го накацаха и ме попита дали може да го нарисувам по този начин.Аз го гледах като паднала от Марс.Беше много смешен,но реших да задържа смеха си.Усмихнах се и казах:
-Да,разбира се...щом искаш...ще те нарисувам така-казах аз-Но не съм много добра.Просто си драскам така...когато ми е скучно.
Надвесих се над скицника и почнах да драскам бързо.Сам гледаше с любопитство.Аз се опитвах да не се смея.
-Хей...я ми разкажи повече за този Пикачу......чувала съм го...но ми е чудно защо ме нарече така?-попитах аз с любопитство докато рисувах.

Знаех си, че на Софи ще й е смешно. Чувствах се в момента като статуя, накацана от врани, затова мръднах леко и птичките се разпръснаха. Когато се отдалечиха на около 5-10 метра от мене се пръснаха на хиляди перца. Софи се изхили, а аз я погледнах малко накриво.
- Пикачу е много сладко същество. - отвърнах аз без да се усетя, че това прозвуча някак си не както трябва. - нещо средно между мишка и хамстер с жълта козина и черни уши.

» Тайният кордидор, където няма никой...