Кабинетът на професор Зеклос

- Знаеш ли защо си тук? - попита ледено професор Катерина Зеклос, стърчейки като страховит гаргойл иззад високата си катедра. Смразяващият й поглед, вирнатата брадичка и скованите в горда поза рамена я караха да изглежда като разгневена древногръцка богиня - могъща и с всепомитащ гняв, който тепърва ще започва да напира - отначало съвсем плавно и нежно, докато не набъбне, не почне да пропуква привидно стабилните опори на спокойствието и накрая не експлодира, оставяйки след себе си само димящи останки, сълзи и скръб. Много, много скръб.


Не е ли историята на магията една поредица от разрушителни действия, извършени при разрушителни помисли? Сражения между черни магьосници, страдащи от мания за величие и от изпепеляващия копнеж да се славят като най-могъщи на земята; девойки, погубени от завистливи, изгарящи от ненавист при вида на млада и красива плът, вещици. Смърт, измама, предателства... алчност и лукавство... непростими проклятия. Историята на магията е белязана с болка. И кръв.
Точно такъв разрушителен момент бе престоят на Амая в дирекцията. Може би един от незначителните, от онези, чиито дири се изличават с времето, но въпреки това – главоломно ужасяващ за невинно-детския свят на едно единадесетгодишно момиче, което точно като дъб в гръмотевична буря, трябва да се изправи с неравностойните сили на вятъра и накрая – да прекърши стеблото си на две...


Устните на Амая потрепериха. Това, разбира се, не убегна от орловия поглед на заместник-директорката. Този мъничък жест предизвика в сърцето на Катерина сладко чувство на задоволство; но тя се постара да го прикрие от първокурсничката, продължавайки да я гледа с все тъй безчувствено изражение, както досега.
- Отговори ми! – заповяда настойчиво професор Зеклос , давайки на Амая съвсем ясно да разбере, че е сама, без никаква подкрепа; че е удавник в морето, който няма за какво да се захване – дори една нищо и никаква сламка.
Азиатката се сви като лист изсушена хартия и сведе глава към земята. И добре че го направи - смяната на пейзажа определено й подейства добре. Приятно кафеникавият цвят на мекия килим, вдъхващ чувство на сигурност и спокойствие, вместо отровните очи на Горгона Медуза - разликата определено бе голяма.
- Не си ли чувала, че трябва да гледаш към хората, когато ти задават въпрос, противно момиче? И защо мълчиш, да не си глътна езика?
Това бе възможно най-лошото нещо, на което Амая можеше да се надява. Първо, стратегията й да избегне прекия очен контакт, се бе провалила с гръм и трясък; и второ - времето за протакане бе свършило.
Първокурсничката отвори уста, за да си поеме въздух (съвсем бе забравила да диша), и опитвайки се да се пребори с твърдата буца, заседнала като айсберг в гърлото й, започна да мърмори:
- Ами.. защото.. такова... ами.. запалихме огън в библиотеката.
Начинът, по който бе прозвучал отговорът й, я стъписа - като че не бе говорила тя, а някой непознат, дал й назаем гласа си. Тази подробност, разбира се, не мина незабелязано от Катерина и отново нахрани загладнялата й за човешко страдание душа.
Заместник-директорката изви крайчеца на устните си в садистична усмивка. Ах, откога не бе изпитвала такова удовлетворение! Сигурно от години...
Нямаше по-приятно чувство на света от това – да си го върнеш тъпкано.
Преди „древногръцката богиня” да успее да продължи с изтезаването на момичето, в стаята се разнесе звука от така познатото приглушено потропване на месинговото чукало. Тя погледна раздразнено към изхода и с нескрито нетърпение извика:
- Влез!
Дръжката, изваяна във формата на разгневена змия, неуверено се наклони надолу; с бавно, протяжно изскърцване, вратата се отвори и на прага на дирекцията се показа професор Аларик Уизли.

п.с.- майки, нали героинята ми е смела.. а и съм написала, че не я е страх от гнева на по-големите.. а тук не се държи съвем така =D, затова в твоя пост наблегни на безочливото ми безстрашие.. което изведнъж ще се прояви. =D понеже се сетих чак накрая, а пък сърце не ми дава да го пиша наново!

Точно бе минала закуската, когато най-сетне се сетих кой трябва да попитам за помощ. Запътих се към кабинета на госпожица Зеклос, а когато стигнах тропнах съвсем тихо със върха на кокалчетата си по вратата на стаята. За мое най-голямо учудване тя беше отворена. Вмъкнах се в помещението тихо оставяйки вратата зад мен все така притворена. На пръв поглед не видях учителката си, но това определено не значеше, че тя не е там. Сигурна бях, че ако само се разходя напред покрай купчините с книги щях да я намеря, пък и можех да видя някоя друга интересна книга.

Застъпвах бавно напред гледайки в краката си, внимавайки и прескачайки многото книги нахвърляни или изпопадали по земята. Вече бях влязла на около два метра навътре в продълговатия кабинет, когато започнах да се притеснявам. Нямаше и следа от Зеклос, а това което правех си беше влизане с взлом. Тъкмо бях решила да излизам, когато чух един необичаен шум.

Една от книгите поставена най-отгоре на ниска купчинка, бълбукаше. Сякаш някой приготвяше хиляди отвари вътре. Бутнах книгата и тя не реагира, когато я и взех в ръце и тя не ме нарани реших, че е безопасна за четене. Седнах на пода на кабинета и затворих тежката книга.

Страниците бяха обградени от красиви зелени и сребърни змии, преплетени в тъкна нишка. В този момент въобще не бях предположила, че тази книга можеше да има нещо общо с домът, в който принадлежах.

Започваше с малко разяснение, разказано от човек, който знаеше как се пише. В него той обясняваше колко полезни са отварите за добро или за лошо. Предупреждаваше обаче, че това, което съдържа тази необикновена книга е много опасно и особено трудно за приготвяне. Аз не смятах да правя каквито и да било опити затова реших, че няма никакъв проблем да продължа да чета. Разлистих първите и последните страници търсейки съдържанието на книгата, но не открих такова. Върнах се в началото и отгърнах поредната плътна страница.

Нямаше заглавие на текста, който четях, но изглеждаше сякаш бе оставено място за такова. Може би човекът, който я е пишел не е знаел как да я кръсти? Определено беше написана на ръка. С красив почерк нито голям, нито малък, който не прекаляваше със зъврънтулките и беше извънредно лесен за четене.

Средоточих се върху текста, защото не можех да повярвам, че това е книга за правене на отвари. В нея се разкзваше историята на един човек и живота му , макар и да се споменаваха често продукти за отвари.

Знаех, че трябва да оставя книгата, да си вървя и да не споменавам никому за това,че съм била тук без разрешение но не можех да се стърпя. Трябваше да имам копие от тази книга!! Сега просто щях да намеря човек, който да ме научи как да направя такова, а можех просто да помоля професор Зеклос да ми я заеме?? Но така автоматично си признавах, че съм била тук. Замислих се дали има смисъл да крия, човек като нея щеше да разбере най-вероятно светкавично бързо, а може би дори вече знаеше?

- Ехо.. -прошепнах аз със треперещ глас - има ли някой тук? - оставих книгата затворена на купчината и се опитах да я поставя по абсолютно същият начин. Реших, че няма смисъл да говоря повече на въздуха при положение, че отговор нямаше.

Сложих ръка в джоба на мантията си, където напипах пергамент и едно перо. Извадих ги от там и реших да напиша бележка на професорката. Първо премислих наум няколко пъти какво исках да напиша, защото разполагах само с един пергамент.

" Професор Заклос исках да се консултирам с вас, за предстоящият ми рожден ден, но не ви открих. Моля да ме извинявате за това, че влязох в кабинета ви.

Вероника Потър "

Не беше много мило, но вече го бях написала. Оставих бележката върху книгата, която погледнах за последно, и се запътих към вратата водеща в коридора.