Тайния коридор, където няма никой...

Беше ми омръзнало да стоя в голямата зала и да дърдоря глупости, затова станах и излезнах. Реших да разгледам замъка. Да науча малко повече за тайните му местенца, за да може, когато искам да съм сама да знам къде да отида. Когато излизах го залата, от външния край на вратата срещнах Почтибезглавия Ник и той ме заговори:
- Хей... Уизли, помня братята ти, големи симпатяги бяха и точно като теб обичаха да остават насаме, но Фред и Джордж винаги бяха заедно. Колкото до Рон - той оставаше сам, само когато Г - ца Хърмаяни Грейнджър не го следеше, вече не госпожица а госпожа. Е, внимавай къде ходиш Уизли, братята ти обичаха да се замесват в някой лоши неща и винаги бяха на неточното място в неточното време. Внимавай и се пази!
Аз само го погледнах и го изслушах, и кимах с глава в положителна посока.
След това бавно, малко по малко се изнесох от присъствието му и се запътих по стълбите нагоре. Хареса ми един коридор, в който светлината беше оскъдна. Тръгнах по него и ставаше все по - тъмно и все по - студено. Извадих си пръчката и казах тихичко:
- Инкита Инфламаре!
Една струйка огън се изстреля от нея. Освети коридора, удари се и изгасна в една стена, която препречи пътя му. Значи имаше завой. Не бях прибрала пръчката си. Тихичко прошепнах:
- Лумос Максима!
Върха на пръчката светна и освети коридора, за да виждам къде вървя поне. Надявах се скоро да стигна до някакво по светло място. Имах чувството, че някой ме следеше, надявах се да е някой, който може да ме спаси, ако попадна в опасност. Въпреки, че чувах стъпките му - не се обръщах. Стигнах до врата, опитах се да я отворя, но беше заключена и казах:
- Алохомора!
Вратата сама се отвори, вътре имаше факли огън по стените и казах на пръчката си да спре да свети с Нокс. Стълбите бяха спираловидни. Изкачих се и излезнах на една тераса, чуваше се нещо като падаща вода, тоест водопад. Обърнах се и видях най - красивата гледка, която някога бях виждала. Имаше огромен водопад. А терасата беше толкова близо до него. Ако се протегнеш можеш да усетиш водата между пръстите си. Беше толкова красиво, неописуемо, неповторимо... Нямах думи. По средата на терасата, която беше доста голяма за тераса имаше нещо като тревичка, отидох и седнах там. Дори легнах, гледах облаците и се наслаждавах на красотата на шума от водопада. Ето това беше вече от любимите ми места в замъка.

Когато легнах на тревата, не затворих очи, а само ги притворих. Исках да вида кой ме следи. Когато главата му се показа от стълбите, аз го видях с периферното си зрение. Беше онова момче, което седеше до нас с Амая на масата на Грифиндор което почти не познавах, но ето че беше дошъл момента да се запозная с него. Когато седна до мен веднага се изправих. Не мислех, че ще се настани толкова бързо. А и не каза нищо, беше доста мълчалив, но аз твърдо бях решила да не го заговарям. Ако той ми беше казал нещо, тогава щях да му отговоря или да си поговоря с него. Бях се подпряла на ръцете си, те бяха зад мен. Момчето беше доста замислено, някакси тъжно и отвеяно от истински свят. За това реших да не го прекъсвам, нека помисли малко, а ако той поиска да поговорим ще ми сподели, въпреки че не се познавахме.

Доста се чудех, дали да я заговоря. Ако бях успял да завържа разговор с нея, тя ще бъде първото момиче с което ще се запозная в Хогуортс и изобщо 2рият човек като цяло... Доста се колебаех! Събрах смелост и я попитах:
- Красива гледка, нали?
Зачаках отговор... Гледката беше наистина невероятна и неописуема! Водопада, планините, цялото селце Хогсмийд се виждаше дори! Беше...беше...прекрасно! Доста се чудех, дали ще ми отговори или и тя няма да иска да говори с такъв човек като мен... аз бях... няма значение...

Аз го погледнах. Имаше леко дълга коса, но му отиваше много. И той се беше облегнал на ръцете си като мен. Имах чувството, че... съм го познавала. Името му ми беше познато. Велмос... Мисля, че бяха някакви приятели на татко, за това казах тихичко, докато се опитвах да намеря друга удобна позиция за разговор, защото тази... просто... не исках да сме с една и съща стойка:
- Ами гледката наистина е много хубаво, само че... Ти... Нищо. Как изглеждат родителите ти, съмнявам се, че баща ми се познава с моя баща. Затова питам, не за друго.
Той ме погледна странно, какво ли си е помислил. Че съм най - тъпото момиче в света, защото още първия път когато съм се видяла с него го питам за родителите му. Наистина беше тъпо, но ми беше любопитно, затова зачаках отговор.

- Мисля, че е бил той. Той е идвал за някакви неща у нас. Къде работи?
Продължавах с въпросите и се надявах да не му стане неудобно, че го подлагам на кръстосан разпит.
Колко беше хубаво, радвах се че вече съм в Хогуортс. Ще мога да правя магии, колкото си искам. Не знаех много, но поне основните вече ги бях научила, вкъщи всеки ме поучаваше и учеше, защото аз бях най - малката. Първият урок щеше да е след 2 дена, по ЗСЧИ, а аз не знаех почти никаква магия по този предмет, но нали затова е училището, за да се научим.

- Ха... Сега разбрах откъде си познават. Между другото цялото ми име е... Джинивера Артър Уизли.
Засмях се, защото той включи веднага. Много се зарадвах, че семействата ни се познават, затова казах:
- Знаеш ли бащата ти често идва у нас за попълване на документи, кажи му че се познаваш с мен, а аз ще говоря с него днес, да забира и теб. Нямам нито един приятел в това огромно училище. Братята ми ме изоставиха, вече са доста големи, дори си имам племеници или племенички, а единият още не се е оженил, лидер е на бойния клуб, познаваш ли го: Аларик Уизли, ноо... не ми обръща внимание. Мисля, че си има приятелка и то в училището...
Погледнах го, а той беше направил много странна физиономия, и отекчена и весела, усетих, че прекалявам с говоренето и затова продължих:
- Ох... млъквам!
Погледнах надолу и се замислих: какво ли си е помислило момчето, доста дълго му говорех, явно... няма значение.

- Хи-хи-хи... Да ще участвам в клуба на брат си естествено и аз ще съм единствено дете, на което няма да обръща внимание, защото ще мога да му задавам въпроси дори и от вкъщи, той също идва често у нас, за да види мама и татко. А и този въпрос: "Това място е красиво, нали?" го задаваш вече за втори път. Темата е интересна, не се опитвай да я сменяш. Какво ще кажеш за едно малко дуелче, приятелско, не съм много добра, но е по - добре да сме пробвали дуела преди Рик да ни качи на масата, за да се бием.
Аз го погледнах и бях доста плаха, това щеше да е първия ми дуел. Не мислех, че е правилно, но пък щеше да е забавно.

- Ами често да ти кажа - не! И беше много грубо от твоя страна да вземеш първия ход ! !
Намусено отговорих, но въпреки това се замислих и продължих, въпреки че нямаше смисъл. Знаех една магия, която отново можеше да изпрати пръчката му в... трета глуха, но не исках дуела да свършва, когато още не е започнал.
- Ланглок! - извиках аз, защото доста се бяхме отдалечили един от друг и изчаках да вида какво ще направи опонента ми.

- Ха... змията е добро решение, за този, който не е усвоил Випера Иванеска! - казах аз и змията изчезна.
Спомних си, че миналия ден от ваканцията Рик ми беше показал това заклинание и за да го направя ми костваше толкова много сили, че вечерта заспах още към 8, а порпинцип заспивах в 11 или 12, зависи от това колко е красива луната. Обичах нощите, когато луната е пълна и цяла. Но сега нямаше време да мисля затова. Оставих го отново да ме нападне и се сетих са едно заклинание, което беше от първите, което братята ми показаха.

- Ейй ти хитрушааааа такава!
- Сега ще ти кажа аз на теб!
Извиках се с все глас!
- Риктрумсемпра!
Тя падна на земята, защото заклинанието ми започна да я гъделичка доста здраво!

Really, dude? really?

Не можех да спра да се смея. Никога не ме поразявало толкова силно гъделичкащо заклинание. Затова реших да не продължавам. Ако искаше да ме победи веднага сигурно досега да го е направил. Останах на земята като прибрах пръчката си, подпрях се на ръцете си и изпънах краката си, понеже бях с една пола, която мама ми беше ушила, това беше единственото нещо, което ми харесваше, нещо което тя бе направила. Погледнах го и се усмихнах:
- Е, доста приятен дуел. Предлагам да не продължаваме. Исках само да... пробвам. Е, доста си добър! - направих една малка пауза и продължих - А майка ти, какво работи тя, нищо чудно да е моята майка на работа въпреки, че тя много рядко ходи до ханчето в Хогсмийд, има хора, които сме наели да работят там. Ако отивате в Хогсмийд ми кажи, за да ти го покажа, а и татко едва ли е пропуснал да заведе твоя там...

- О... Аз... просто.. не знаех, съжалявам. Какво е станало? - притеснено попитах аз.
Когато видях сълзата му, която щеше да падне я поех. Беше толкова тъжен, но и моята майка да беше починала и аз щях да съм такава. Сега разбрах защо още от началото беше толкова разсеян и отнесен, сигурно не е мислел за нищо друго освен за майка си. Исках да го утеша, да му помогна, но как? Просто реших да го попитам как се чувства и дали мога да помогна по някакъв начин, а той вдигна глава и отговори с просълзени очи...

- Амии... Мога ли да ти помогна по някакъв начин?
Попитах го отново аз. Изглеждаше все едно е смазан от живота. Надявах се да не му се е развалило настроението след този мой тъп въпрос, как можах да попитам, толкова ли съм тъпа. Та той не обелваше дума за майка си, явно е че имаше нещо, но аз - любопитната, нямаше как да не попитам.
Георгиус ми харесваше по някакъв странен начин. Той беше различен от другите момчета, те никога не биха се разплакали пред мен. Не биха споделили нещо толкова съкровено. Харесваше ми да прекарваме времето си заедно, толкова исках, когато баща му идва в неделните дни, да го забира, компанията му ми беше доста приятна, а и щеше да ме научи на някой заклинания, които той знаеше, а аз не, а и обратното може би. Тази мисъл ми харесваше.

Беше време за вечеря и аз умирах от глад. Скоро не бях виждал никой познат и този път реших да подраня за да може да ги засека. Както слизах надолу по движещите се стълби и ..
- ОХ ! - извиках аз. Бях заседнал в изчезващото стъпало и сега си дърпах крака за да го измъкна, но напразно. Няколко стълбища надолу Джини и Георгиус, които явно бяха заети, а и да ги викна надали щяха да ме чуят. Започнах да ругая на ум и напразно да се опитвам да си измъкна крака. Нищо. Със същия успех можех да помръдна скала.

Тъкмо отивах към Голямата зала и видях на едно от стълбищата Сам.Видях,че си е заклещил крака в едно от изчезващите стъпала.Гледах го,че се мъчеше.Реших да му помона ,тъй като Джини и Георгиус,които бяха на същия коридор бяха заети.
-Хей,Сам...да ти помогна?-преложих аз-Недей да го дърпаш така,че ще стане по-зле.
Извадих пръчката си и помислих за някакво заклинание.Сетих се за едно което можеше да помогне.
-Редукто!-извиках аз и едно от стъпалата се счупи.-Готово.Добре ли си?-попитах аз като видях че малко накуцваше.-Ако трябва да отидем в болничното крило...?

Софи беше счупила едно от стъпалата което ми затискаше крака. С лекота си го измъкнах, но малко ме болеше.
- Леле, много си добра с магиите. - казах и аз , леко накуцвайки. - Спокойно, нищо ми няма. Малко като хапна и ще се оправя. Ако искаш да вървим към Голямата зала ?
През цялото време тя настояваше да отидем до Болничното крило, но аз категорично отказвах. До няколко часа щях да съм здрав като бик, както казваха мъгълите.

След закуска тръгнах към коридорите.Бях обещала на Сам да го заведа до игрището,защото той не знаеше къде се намира.Уговорихме се да се срещнем тук.Докато слизах по стълбите внимавах да не си заклещя крака в изчезващото стъпало.
Стигнах до мястото където трябваше да се срещнем.Седнах на едно стъпало и го чаках.Щях да гледам тренировките на Рейвънклоу,ако е позволено.